Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Постинг
06.03.2009 20:44 - Сляпа тишина
Автор: kisstherain Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1465 Коментари: 18 Гласове:
0

Последна промяна: 29.10.2013 13:48


Беше сляпа. Не беше вроден дефект, но малко след като се роди, се случи инцидент вкъщи и тя загуби зрението си. Смътно помнеше какви форми, цветове и очертания има света навън. Непоправимото се бе случило, когато бе на четири годинки, та имаше някакви спомени отпреди това. Всъщност не бе много сигурна дали това, което помни е реално, или е плод на въображението й. Имаше няколко ярки образа, които според нея, си бяха спомени, но със сигурност и съзнанието й ги бе дообогатило с детайли. Лицето на майка й, надвесено над нея. Как придърпва одеалцето до брадичката й, за да не настине. Чертите на лицето бяха истинският спомен. Погледът, излъчващ мекота, нежност и любов обаче, бе допълнение на въображението й. Малка, червена топка бе другият й отрязък от зрящия период. Баща й я водеше всеки ден в парка до блока им, и си играеха с тази топка. Топката си беше прозаично реална. Както и бащиният смях. Както и „бавачката”, която незнайно защо винаги идваше с тях и правеше повече компания на бащата, отколкото на детето. Така й се искаше това последното също да е част от въображението й.. Растеше, опознаваше новия свят, в който без да иска, се бе преселила. Не роптаеше, рядко изпадаше в самосъжаление. Дори и дете, тя бе достатъчно мъдра, за да разбере, че не винаги човек може да контролира живота си. И че понякога просто трябва да се примири със ситуацията, и ако може, да извлече най-доброто от нея. Даже се научи да харесва този свят, паралелен на света на другите. Защото макар и осакатена физически, тя имаше безграничната свобода да твори. Да твори живота си, реалността си. Измисляше си цветове, форми. Даваше си свои наименования на предмети от реалността, които непрестанно опипваше с малките си ръчички. Харесваше й така – дори когато чуваше как дъждът тропа по прозореца и някой възрастен намусено коментираше „Ох, ужасно време – толкова е сиво и мрачно!”, тя си представяше едно голямо слънце (в нейното съзнание Слънцето беше по детски нарисувано – с очички, уста и ръце), което й потропва закачливо с лъчите си по прозореца. В началото споделяше тези свои мисли с възрастните, но бързо разбра, че е по-лесно да се съгласява с тях, отколкото да им противоречи. Защото извикваше някакво гузно притеснение в тях, започваха с по-специалното си отношение към нея /сякаш е бавноразвиваша се/, а това хич не й харесваше. Възприемаше го като опетняване на собствения й свят. Затова спря да говори за слънчеви ръце, за пелени от захарен памук /така наричаше и си представяше снега/ и всячески се стараеше да се впише в категорията „нормална за възрастта си”. Да, понякога се замисляше какво ли би било, да може да вижда отново. Представяше си как една сутрин се събужда, отваря очи и вижда как изглежда стаята й. Но ако трябваше да бъде честна, дълбоко в себе си се ужасяваше от подобна перспектива. Ами ако това, което ще се разкрие пред очите й, не е хубаво? Ако не е онова, което тя си представяше, че е? И всяка сутрин, в която се будеше изпитваше тиха радост, че се буди в нейния си свят от цветове, форми и реалност. Напук на всичко, тя бе изключително контактна, жизнерадостна и сърдечна. Лесно се сприятеляваше. Въпреки или може би именно поради недъга си. Защото не осъждаше и не преценяваше хората по външни признаци. Не гледаше теглото, физиката им. Не се интересуваше колко им струват дрехите, какъв телефон имат, колко пари имат в джоба си. Слушаше гласовете им и ги рисуваше в съзнанието си. Докосваше ги леко с пръсти и това й бе достатъчно, за да прецени и да отсее това, което я интересуваше. А именно какъв е човекът, криещ се под лустросаната маска, видима само за зрящите. В съзнанието си подреждаше хората като в албум за снимки. И ако някой можеше да надникне там, щеше да ахне. Беше пълно само и единствено с красиви, засмяни, безгрижни лица. И толкова много смях. Трудно е да опишеш снимка на смях, затова няма и да се опитвам. Но съм сигурна, че разбирате. Влюби се веднъж. В глас, в докосване, в смях. Влюби се в тръпките, танцуващи по кожата й. Казаха й, че се е изчервила. Така ли му викат на онази топлина, която тя наричаше зарево? Влюби се в щастието, което изпита. И което продължи толкова дълго време, че тя вярваше, че ще е завинаги. Докато един ден не се се събуди и чу тишината. За нас, зрящите, тишината като че ли, си е една и съща. Но за нея тишината се делеше на страшно много видове. Тишина, когато си сам вкъщи. Тишина, когато другият чете книга до теб. Тишина, докато другият кротко спи до теб. И...тишина, когато са те изоставили. А това, което чу бе именно от последния вид. Трескаво се обърна към вътрешния си свят, към онзи албум за снимки, който бе сътворила само за тях. Запрелиства страниците-спомени, вглеждайки се в отделните образи-мигове и търсеше ли, търсеше издайни признаци, които да отговорят на въпроса „Защо?” Но не намери нищо. И нямаше и да намери. Защото нейният свят съществуваше встрани от реалността. В нейната вселена нямаше лоши неща, не съществуваха черни краски, криви, несъвършени форми. Всичко беше нежно и красиво, просто една незряща приказка. Тя го осъзна и за пръв път й се прииска да живее в света на „нормалните”. Да има шанса да потърси и намери причините и отговорите. Часове наред сновеше из апартамента като сянка. Беше изгубила тотално чувството си за ориентация и се блъскаше в мебелите. По едно време падна на пода и нямаше сили да се изправи. Влачеше се като ранено животно, търсещо си местенце да поеме сетния си дъх. Свря се в един ъгъл и уморено зарови лице в ръцете си. На сутринта се събуди. Отвори очи и извика от болка. Дневната светлина режеше очите й. Бе прогледнала! Изправи се и опипвайки спусна щорите. Беше стиснала здраво клепачите си. Не искаше, не смееше да отвори очи. Цял ден седя на тъмно. Без да мърда, без да се мести. Просто се беше свила в най-тъмното кътче на апартамента и трескаво мислеше. Ето, бе прогледнала. Някакво чудо бе станало и бе върнало зрението й. Но това за хубаво или за лошо беше? Да, тя физически бе прогледнала, но душевно бе ослепяла. Губеше света си под напора на болката от онази Тишина. И трябваше да реши. Кое да избере. Кой живот, кой свят бе за нея? Защото осъзнаваше, че няма да може да живее и в двата. Настана вечер. Тя леко отвори очи. Отиде до прозореца и лекичко отвори щорите. Нима това кръгло, леко нащърбено по края нещо бе луната? Та тя си я представяше винаги голяма, лъскава, кръгла и проблясваща. А това, което виждаше бе така...постно. И някак неудовлетворително. Огледа дома си. Стори й се толкова чужд, далечен, дори враждебен. Не, не бе възможно да е живяла тук толкова време. Наистина ли бе заспивала и будила в тази стая. Това просто не бе нейният дом. Затвори очи. Ужаси се. Вътрешният й свят бе започнал да избледнява. Губеше очертанията си – като рисунки в пясък.  Отиде до банята. Най-сетне, след толкова много години срещна образът си в огледалото. Не можеше да се възприеме. Не че беше грозна, но просто не възприемаше това, което вижда. Някак не се чувстваше тя. Отвори чекмеджето на шкафчето. Напипа едни ножици. Разтвори ги и ги стисна здраво в дясната си ръка. Отново се погледна в огледалото. Стисна устни. Вдигна ръка и посегна.   .........  



Гласувай:
0
0



Следващ постинг

1. eleonoraknyazheva - ........
06.03.2009 21:48
...
цитирай
2. sofiya - Страхотен разказ!!!
06.03.2009 22:52
Поздравления!!!!Страхотен!
цитирай
3. mamas - Вълнуващ разказ,
06.03.2009 22:52
но с много жесток край.
цитирай
4. kisstherain - Елеонора
07.03.2009 01:56
:)

И мълчанието ти казва много...
цитирай
5. kisstherain - София
07.03.2009 01:56
благодаря...пак е писан по нощите..
цитирай
6. kisstherain - Мамас,
07.03.2009 01:57
От 16 годишна не пиша разкази с щастлив край..
Животът не е приказка..за съжаление.
цитирай
7. henzelski - Хм!
07.03.2009 07:14
Абе...
цитирай
8. dessykg - Фантастичен
07.03.2009 08:26
и разтъсващ разказ!
Радвам се, че си тук :)
цитирай
9. slancho - mn hubavo pishesh Dilianche:))
07.03.2009 10:43
mn hubavo pishesh Dilianche:))
цитирай
10. dennis - тя принадлежи и на двата свята,
07.03.2009 13:07
както и те на нея :)

...затова не е нужно да избира ;)
цитирай
11. kisstherain - Кажи, Краси :) Слушам с интерес :)
07.03.2009 14:49
Кажи, Краси :) Слушам с интерес :)
цитирай
12. kisstherain - Деска,
07.03.2009 14:50
нощните музи са виновни, не аз ;)
цитирай
13. kisstherain - Катенце,
07.03.2009 14:50
благодаря!
цитирай
14. kisstherain - денис,
07.03.2009 14:51
напротив..
Тя се е срастнала изцяло с единия свят и й е невероятно трудно да намери нещо свое в другия.
А може би не е била и достатъчно силна и смела..Кой знае?!
цитирай
15. henzelski - Ще ти го кажа
08.03.2009 13:10
друг път, Диляна...;) А днес: Честит празник!
цитирай
16. kisstherain - Краси,
08.03.2009 13:11
всеки знае "друг път".... ;)

благодаря! :)
цитирай
17. henzelski - Но не всеки знае,
08.03.2009 18:05
че има разлика между "друг път" и "ама друг път", Диляна...;))
цитирай
18. kisstherain - Краси,
08.03.2009 18:24
мда, безспорно е така :)
Надявам се, твоето да е "друг път", а не "ама друг път" /Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път! :Р/
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kisstherain
Категория: Лични дневници
Прочетен: 197637
Постинги: 55
Коментари: 547
Гласове: 8166
Архив