Постинг
07.03.2009 15:15 -
Белези
Автор: kisstherain
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2127 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 07.03.2009 15:18
Прочетен: 2127 Коментари: 11 Гласове:
0
Последна промяна: 07.03.2009 15:18
Имаше една песен на Natasha Bedingfield - "I Bruise Easily".
И там се казва "My skin is like a map of where my heart has been". /извинете, цитирам по памет в момента, че съм на ръба между безсънието, пълното изтощение и изпадане в кома/.
Или на БГ: Кожата ми е като карта, показваща къде е било сърцето ми. Сигурно мога да го преведа и по-поетично, ама в момента ми е малко трудно да мисля.
И се замислих...
Всеки от нас има по някоя я смешна, я трагикомична, или направо ужасяваща история за белезите по тялото си.
Може Гошко да ви е бутнал от пързалката в детската градина и затова едната ви вежда да е по-чаровна от другата.
Или при някой петъчен запой да сте цункали някой стълб, щот мноу въ кефи и вие го уважавате.
Или катастрофа или някой по-тежък и хич несмешен инцидент /да не дава Господ/.
Интересно нещо са белезите. Те са като пришити на кожата ни спомени. Като обица на ухото. И могат да предизвикат два милиона и петстотин различни асоциации. Както приятни, така и такива, които по-добре да не ни бяха минавали през съзнанието.
На десния крак /той май ми е с най-много белези; или поне след един бърз преглед/, на коляното имам един вертикален белег. Те всъщност бяха два успоредни, но единият избеля, пък другият гордо напомня още за себе си.
Та въпросният белег ми е изключително скъп и свиден, защото го свързвам с любимия ми дядо /лека му пръст!/. На село, като малка, се изживявах като маунтин байкърка с едно червено Балканче. Много бях добра, докато не паднах и не си нарязах въпросното дясно коляно на едни стъкла. Оревах селото /естествено/. Дядо, много притеснен, се втурна тогава към мен, вдигна ме в прегръдките си и супер ошашавен се чудеше какво да направи. Е, разминах се даже и без шевове.
На десния ми крак очевидно му върви на разни бойни истории, защото там има и едни други белези, но те са много прецизни /е, освен където има разни колебливи линийки, ама те отдавна избледняха/ - все едно са дело на хирург. Тук историята е неприятна, та няма да ви занимавам.
Но е интересно, какво "говори" и "разказва" всеки един такъв, малък, несъвършен детайл от нашите карти. И двата белега, които цитирам са подпис на вид болка. И ако първият е разкривен, детски почерк, то вторият си е едно петолиние от някой реквием.
Но ..хора много, истории също.
Какво обаче да кажа за душевните белези? И там дали важи приказката, че юнак без рана не е юнак?!
В природата, когато едно животно мине по някоя пътека, види, че там има капан - не се връща никога повече от там.
В живота, суперинтелигентните висши представители на Бозайниците, умрат да се завират там, където знаят не само, че има капан, не само че са влизали с двата крака и са ги прегризали, за да се измъкнат...Ами и се връщат. И отново повтарят упражнението.
Може би белезите са станали фиешън, докато съм спала /макар че, грешка: аз не спя/?!
Не знам. Имам и още много въпроси, дето ме мъчат, и размисли, които искам да споделя...Ама едвам гледам.
Отивам да спя, че не знам от колко часа не съм спала...Май не мога да броя до толкова.
А, за всички геройски издържали да прочетат всичко това, е следната песен:
http://www.youtube.com/watch?v=_YhXc1hN6Fc
И там се казва "My skin is like a map of where my heart has been". /извинете, цитирам по памет в момента, че съм на ръба между безсънието, пълното изтощение и изпадане в кома/.
Или на БГ: Кожата ми е като карта, показваща къде е било сърцето ми. Сигурно мога да го преведа и по-поетично, ама в момента ми е малко трудно да мисля.
И се замислих...
Всеки от нас има по някоя я смешна, я трагикомична, или направо ужасяваща история за белезите по тялото си.
Може Гошко да ви е бутнал от пързалката в детската градина и затова едната ви вежда да е по-чаровна от другата.
Или при някой петъчен запой да сте цункали някой стълб, щот мноу въ кефи и вие го уважавате.
Или катастрофа или някой по-тежък и хич несмешен инцидент /да не дава Господ/.
Интересно нещо са белезите. Те са като пришити на кожата ни спомени. Като обица на ухото. И могат да предизвикат два милиона и петстотин различни асоциации. Както приятни, така и такива, които по-добре да не ни бяха минавали през съзнанието.
На десния крак /той май ми е с най-много белези; или поне след един бърз преглед/, на коляното имам един вертикален белег. Те всъщност бяха два успоредни, но единият избеля, пък другият гордо напомня още за себе си.
Та въпросният белег ми е изключително скъп и свиден, защото го свързвам с любимия ми дядо /лека му пръст!/. На село, като малка, се изживявах като маунтин байкърка с едно червено Балканче. Много бях добра, докато не паднах и не си нарязах въпросното дясно коляно на едни стъкла. Оревах селото /естествено/. Дядо, много притеснен, се втурна тогава към мен, вдигна ме в прегръдките си и супер ошашавен се чудеше какво да направи. Е, разминах се даже и без шевове.
На десния ми крак очевидно му върви на разни бойни истории, защото там има и едни други белези, но те са много прецизни /е, освен където има разни колебливи линийки, ама те отдавна избледняха/ - все едно са дело на хирург. Тук историята е неприятна, та няма да ви занимавам.
Но е интересно, какво "говори" и "разказва" всеки един такъв, малък, несъвършен детайл от нашите карти. И двата белега, които цитирам са подпис на вид болка. И ако първият е разкривен, детски почерк, то вторият си е едно петолиние от някой реквием.
Но ..хора много, истории също.
Какво обаче да кажа за душевните белези? И там дали важи приказката, че юнак без рана не е юнак?!
В природата, когато едно животно мине по някоя пътека, види, че там има капан - не се връща никога повече от там.
В живота, суперинтелигентните висши представители на Бозайниците, умрат да се завират там, където знаят не само, че има капан, не само че са влизали с двата крака и са ги прегризали, за да се измъкнат...Ами и се връщат. И отново повтарят упражнението.
Може би белезите са станали фиешън, докато съм спала /макар че, грешка: аз не спя/?!
Не знам. Имам и още много въпроси, дето ме мъчат, и размисли, които искам да споделя...Ама едвам гледам.
Отивам да спя, че не знам от колко часа не съм спала...Май не мога да броя до толкова.
А, за всички геройски издържали да прочетат всичко това, е следната песен:
http://www.youtube.com/watch?v=_YhXc1hN6Fc
на лявата ръка още от четвърти или пети клас. Мой съученик, с когото седяхме в часовете по немски заби химикалката си в ръката ми. Ей така, без причина. Той страдаше от хиперкинезия и просто не можеше да стои спокойно на едно място.
Преди няколко години докато чаках за среща вниманието ми привлече един некролог, защото снимката беше на младо момче. Беше моят съученик.
Плаках...
цитирайПреди няколко години докато чаках за среща вниманието ми привлече един некролог, защото снимката беше на младо момче. Беше моят съученик.
Плаках...
по-интересни са скритите белези...
Имаше филм с това заглавие.
Адмирация за постинга. Не спираш да ме удивляваш. Хареса ми и това ключе на аватара ти. :)))
Само да не е от кутията на Пандора.
Радвам се, че още си тук.
цитирайИмаше филм с това заглавие.
Адмирация за постинга. Не спираш да ме удивляваш. Хареса ми и това ключе на аватара ти. :)))
Само да не е от кутията на Пандора.
Радвам се, че още си тук.
..съжалявам..
Чудя се сега друго...белезите избледняват, но дали правопропорционално с тяхното избледняване, изчезват и нещата, с които ги свързваме? ..
цитирайЧудя се сега друго...белезите избледняват, но дали правопропорционално с тяхното избледняване, изчезват и нещата, с които ги свързваме? ..
Е, да - скритите белези са белезите на душата. Онези, които ги крием под усмивката..
А ключето...
Кутията на Пандора е отдавна отворена при мен.
цитирайА ключето...
Кутията на Пандора е отдавна отворена при мен.
И аз имам много белези по тялото си.
Тези по коленете ме връщат в детството...
Шевовете от секциото при раждането на децата ми пазят и болката, и радостта...
Но си права, че белезите в душите ни най-трудно зарастват, най-дълго болят!
Все пак, усмихни се!
цитирайТези по коленете ме връщат в детството...
Шевовете от секциото при раждането на децата ми пазят и болката, и радостта...
Но си права, че белезите в душите ни най-трудно зарастват, най-дълго болят!
Все пак, усмихни се!
:)
Тъжна съм,да...но ще мине :) белегът е много пресен просто..
цитирайТъжна съм,да...но ще мине :) белегът е много пресен просто..
да.
То и аз съм си татуирала много поуки /съвсем буквално/, ама...и това не ме предпазва от повторно влизане в капана.
цитирайТо и аз съм си татуирала много поуки /съвсем буквално/, ама...и това не ме предпазва от повторно влизане в капана.
но нещата и хората с които са свързани остават завинаги остават и ония невидими белези в душата е драскотините по сълцето които нямат нищо общо с физическите белези но може би по незначителвите забравеме с времето!
цитирайНякои физически белези са следствие от душевни такива. Аз поне имам такива.
Но си права - хората и нещата остават.
цитирайНо си права - хората и нещата остават.
Съгласна съм с glarus. Този, за който ти разказах, няма да забравя никога. Имам още няколко подобни, където няма да забравя нито ситуацията, нито хората свързани с получаването им.
Но има такива, които отдавна са останали в миналото без следа от спомен.
цитирайНо има такива, които отдавна са останали в миналото без следа от спомен.
Казано е, че щастието се крие в лошата памет и доброто здраве...
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 8168
Блогрол