Постинг
08.03.2009 04:55 -
Дисекция
Театър от танцуващи сенки в съзнанието ми.
Все едно съм в пещера, в чийто кътчета свирят праисторически ветрове. И уж е пусто, а пък все ти се струва, че има някой зад теб. А когато се обърнеш е толкова тъмно, че не знаеш там ли си, не си ли...и въобще къде си.
Броеница от правилни и грешни избори.
Премятам я безспир между пръстите си.
Черни и бели мъниста. Така и не мога да преброя кои са повече, кой цвят преобладава.
Защото понякога си сменят местата, друг път преливат едно в друго и колкото и да ги гледам съсредоточено, все нещо ми убягва. И все се питам, дали черните мъниста не са много нагъсто? Не съм ли ги привързала прекалено стегнато? И защо белите толкова хлабаво се плъзгат между пръстите ми. Несигурни, пък уж са верните.
Кутия, пълна със спомени. Душата ми - същинска Пандора, я отвори и ме остави да се оправям сама. Не че може да ми помогне с нещо. В крайна сметка, аз съм тази, която трябва да се грижи за нея, а не тя за мен.
Все едно детето да се грижи за родителя. По-слабият да носи по-силният на гърба си. Слепият да предвожда и насочва зрящия. Не че в живота и това не се случва. Но не е правилно. Поне за мен не е. Пък нека да съм консервативната.
Спомените се стрелкат като нощни пеперуди, трепкат като крилцата на колибри. И всичко това ми създава такова усещане за нереалност.
Аз ли съм била? А сега аз ли съм? И коя искам да бъда? Коя е редно да бъда? И още милион и триста хиляди Хамлетовски глупости, от които просто нито един нормален човек няма нужда.
Все си мисля, че да чувам едни и същи неща, казани от различни хора и съвпадащи с моите усещания, то това значи, че грешката не е в моя телевизор.
Добре, но защо тогава дробовете ми са пълни с повече чувство на вина, отколкото с кислород?
Влизаше отвсякъде...вината.
През косата ми, когато ме галеше успокояващо.
През кожата ми, когато хванеше ръката ми укорително.
През очите ми - всеки път, когато се насълзяваха, не знаейки как по друг начин да ти отговорят.
През устните ми - всеки път, когато поемах дъх, за да отговоря на хилядите ти "Защо?"-та.
И...през сърцето ми...там се трупаше и утаяваше най-много.
Най-слабо тренираният ми мускул е. Податлив на всякакви влияния, често се травмира, поради незнание на притежателката му как правилно да го загрява и как точно да го пази от травми. Дали не сбърках с тежестите? Май се надцених...Или много му дойдоха повторенията на едно и също упражнение? Не знам.
А може би дисекциите му дойдоха в повече. Немърлива съм, все са ми тъпи скалпелите.
А реално нищо ново не откривам.
Само черните и бели мъниста се умножават...
Все едно съм в пещера, в чийто кътчета свирят праисторически ветрове. И уж е пусто, а пък все ти се струва, че има някой зад теб. А когато се обърнеш е толкова тъмно, че не знаеш там ли си, не си ли...и въобще къде си.
Броеница от правилни и грешни избори.
Премятам я безспир между пръстите си.
Черни и бели мъниста. Така и не мога да преброя кои са повече, кой цвят преобладава.
Защото понякога си сменят местата, друг път преливат едно в друго и колкото и да ги гледам съсредоточено, все нещо ми убягва. И все се питам, дали черните мъниста не са много нагъсто? Не съм ли ги привързала прекалено стегнато? И защо белите толкова хлабаво се плъзгат между пръстите ми. Несигурни, пък уж са верните.
Кутия, пълна със спомени. Душата ми - същинска Пандора, я отвори и ме остави да се оправям сама. Не че може да ми помогне с нещо. В крайна сметка, аз съм тази, която трябва да се грижи за нея, а не тя за мен.
Все едно детето да се грижи за родителя. По-слабият да носи по-силният на гърба си. Слепият да предвожда и насочва зрящия. Не че в живота и това не се случва. Но не е правилно. Поне за мен не е. Пък нека да съм консервативната.
Спомените се стрелкат като нощни пеперуди, трепкат като крилцата на колибри. И всичко това ми създава такова усещане за нереалност.
Аз ли съм била? А сега аз ли съм? И коя искам да бъда? Коя е редно да бъда? И още милион и триста хиляди Хамлетовски глупости, от които просто нито един нормален човек няма нужда.
Все си мисля, че да чувам едни и същи неща, казани от различни хора и съвпадащи с моите усещания, то това значи, че грешката не е в моя телевизор.
Добре, но защо тогава дробовете ми са пълни с повече чувство на вина, отколкото с кислород?
Влизаше отвсякъде...вината.
През косата ми, когато ме галеше успокояващо.
През кожата ми, когато хванеше ръката ми укорително.
През очите ми - всеки път, когато се насълзяваха, не знаейки как по друг начин да ти отговорят.
През устните ми - всеки път, когато поемах дъх, за да отговоря на хилядите ти "Защо?"-та.
И...през сърцето ми...там се трупаше и утаяваше най-много.
Най-слабо тренираният ми мускул е. Податлив на всякакви влияния, често се травмира, поради незнание на притежателката му как правилно да го загрява и как точно да го пази от травми. Дали не сбърках с тежестите? Май се надцених...Или много му дойдоха повторенията на едно и също упражнение? Не знам.
А може би дисекциите му дойдоха в повече. Немърлива съм, все са ми тъпи скалпелите.
А реално нищо ново не откривам.
Само черните и бели мъниста се умножават...
Повече бели мъниста в броеницата!
Но без черни няма как да се мине - без тях не бихме различили белите...
цитирайНо без черни няма как да се мине - без тях не бихме различили белите...
2.
bobsun123 -
Честит 8ми март!
08.03.2009 10:02
08.03.2009 10:02
С пожелание за здраве, щастие и много радост!
цитирайБлагодаря, дано :)
цитирайблагодаря :)
хубав празник и на теб! :)
цитирайхубав празник и на теб! :)
http://www.youtube.com/watch?v=-I_VC9WTUj8
цитирай...благодаря.
п.с. опитвам се, колкото и да е трудно.
цитирайп.с. опитвам се, колкото и да е трудно.
7.
allbi -
гуш :))
08.03.2009 18:37
08.03.2009 18:37
Радвам се да се завърна
и да те прегърна...
Липсваше ми ...
цитирайи да те прегърна...
Липсваше ми ...
:)
Много благодаря за гуш, връщам го двойно :)))
цитирайМного благодаря за гуш, връщам го двойно :)))
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 8168
Блогрол