Театър от танцуващи сенки в съзнанието ми.
Все едно съм в пещера, в чийто кътчета свирят праисторически ветрове. И уж е пусто, а пък все ти се струва, че има някой зад теб. А когато се обърнеш е толкова тъмно, че не знаеш там ли си, не си ли...и въобще къде си.
Броеница от правилни и грешни избори. 
Премятам я безспир между пръстите си. 
Черни и бели мъниста. Така и не мога да преброя кои са повече, кой цвят преобладава. 
Защото понякога си сменят местата, друг път преливат едно в друго и колкото и да ги гледам съсредоточено, все нещо ми убягва. И все се питам, дали черните мъниста не са много нагъсто? Не съм ли ги привързала прекалено стегнато? И защо белите толкова хлабаво се плъзгат между пръстите ми. Несигурни, пък уж са верните. 
Кутия, пълна със спомени. Душата ми - същинска Пандора, я отвори и ме остави да се оправям сама. Не че може да ми помогне с нещо. В крайна сметка, аз съм тази, която трябва да се грижи за нея, а не тя за мен. 
Все едно детето да се грижи за родителя. По-слабият да носи по-силният на гърба си. Слепият да предвожда и насочва зрящия. Не че в живота и това не се случва. Но не е правилно. Поне за мен не е. Пък нека да съм консервативната.
Спомените се стрелкат като нощни пеперуди, трепкат като крилцата на колибри. И всичко това ми създава такова усещане за нереалност. 
Аз ли съм била? А сега аз ли съм? И коя искам да бъда? Коя е редно да бъда? И още милион и триста хиляди Хамлетовски глупости, от които просто нито един нормален човек няма нужда. 
Все си мисля, че да чувам едни и същи неща, казани от различни хора и съвпадащи с моите усещания, то това значи, че грешката не е в моя телевизор. 
Добре, но защо тогава дробовете ми са пълни с повече чувство на вина, отколкото с кислород? 
Влизаше отвсякъде...вината.
През косата ми, когато ме галеше успокояващо. 
През кожата ми, когато хванеше ръката ми укорително. 
През очите ми - всеки път, когато се насълзяваха, не знаейки как по друг начин да ти отговорят. 
През устните ми - всеки път, когато поемах дъх, за да отговоря на хилядите ти "Защо?"-та.
И...през сърцето ми...там се трупаше и утаяваше най-много. 
Най-слабо тренираният ми мускул е. Податлив на всякакви влияния, често се травмира, поради незнание на притежателката му как правилно да го загрява и как точно да го пази от травми. Дали не сбърках с тежестите? Май се надцених...Или много му дойдоха повторенията на едно и също упражнение? Не знам. 
А може би дисекциите му дойдоха в повече. Немърлива съм, все са ми тъпи скалпелите.
А реално нищо ново не откривам.
Само черните и бели мъниста се умножават...

Повече бели мъниста в броеницата!
Но без черни няма как да се мине - без тях не бихме различили белите...

С пожелание за здраве, щастие и много радост!

Благодаря, дано :)

благодаря :)
хубав празник и на теб! :)

http://www.youtube.com/watch?v=-I_VC9WTUj8

...благодаря.

п.с. опитвам се, колкото и да е трудно.

Радвам се да се завърна
и да те прегърна...
Липсваше ми ...

:)
Много благодаря за гуш, връщам го двойно :)))