Беше студена нощ. Той ходеше бавно по пустите улици. Тихо беше в него, макар вятърът да изтръгваше жалостиви стонове от посърналите корони на дърветата. И очите му виждаха само тъмнина, макар кръв да капеше от пълната луна, ширнала се в черния си балдахин. Белият бастун потропваше по паветата и той уверено се водеше по него. "Триста и двадесет,триста двадесет и една" - броеше стъпките си той. Познаваше всеки метър от пътя, всяка канавка, всеки завой. В продължение на хиляди вечери бе обхождал един и същи маршрут. Повтаряше се един и същи ритуал. Ставаше от леглото, обличаше черния си костюм, лъсваше старите си обувки, грижливо ги чистеше от пръстта, здраво завързваше връзките. По навик изправяше се пред огледалото, макар да не виждаше отражението. Приглаждаше посивялата си коса, а после сядаше и пускаше си една и съща песен, макар звуците да не достигаха до него. Но това беше без значение. Знаеше всяка дума наизуст, акордите бяха в душата му, а гласът на певицата бродираше текста в съзнанието му. Точно след 4 минути и 18 секунди се изправяше, взимаше бастуна и тръгваше към вратата. За хиляден път изброи стъпалата и озова се в малката градина пред къщата. Наведе се, напосоки откъсна едно цвете. Но бе валял дъжд, почвата се беше размекнала и го изтръгна с корените. Нямаше нищо. Винаги и бе поднасял цветя с кални корени. Тя го обичаше заради тази негова непохватност, казваше, че било сладко и романтично. Че предпочитала острата миризма на пръст пред дразнещия, шумолящ звук на целуфана. И ето го пак, върви по улиците. Уверен, макар и малко нетърпелив. Скоро щеше да я види, да й поднесе снежнобелите кокичета. Той щеше да докосне с пръсти устните й, за да разбере, че му се усмихва. А тя нежно щеше да ги целуне един по един, закачливо да ги захапе дори. Тази картина избухна така ярко пред незрящите му очи, че той забърза ход. "Петстотин и шест, петстотиниседемиосем" - задъхваше се вече, искаше да стигне колкото се може по-бързо. Имаше чувството, че закъснява. А тя винаги го чакаше, никога не се сърдеше, ако се забави, защото той не пропускаше и вечер. Усмихна се, образът й танцуваше пред него, само за него, толкова бе красива в бялата си рокля. Ореол от слънчеви коси ограждаха лицето й, не спираше да се смее и да го гледа с искрящите си, пълни с щастие и любов очи. Усещаше парфюмът й, нежни нотки на дъждовен люляк - толкова й отиваше. И спомни си как я любеше в онази нощ, толкова нетърпелив, че дори роклята й не свали. А тя извиваше се под него, не беше вече смъртна жена, а разтопена страст. И огнени езици докосваха кожата му, лава изригваше от недрата й. "Осемстотин деветдесет и четири, осемстотин деветдесет и пет" - шепнеше си той. Още малко и щеше да я види. Градът на заспалите души отдавна бе останал зад гърба му. А пред него виеше се вече горска пътека. Познаваше всяко камъче, всеки храст. И те го познаваха и мълчаливо правеха му път. Нито един клон не смееше да го закачи, уважително отдръпваха се, за да мине, а после се затваряха след него. Това му напомняше за онзи път, когато гонеха се из гората като деца. Беше края на зимата, бузите й бяха червени, а усмивката не слизаше от лицата им. Той я прегръщаше, а после взимаше ръцете й в шепи, за да ги стопли с дъха си. Обичаше да се грижи за нея, да й бъде закрилник, да я усеща малка и беззащитна, търсеща опора в обятията му. Обожаваше да целува вечно червените й, плътни устни и да потъват в безвремието. "Хиляда осемстотин двадесет и три, и четири, и пет". Беше стигнал. Железните порти, скърцащо се отвориха пред него, пеейки жалостиво. И те го познаваха, знаеха историята му. Бяха видели толкова много и не се трогваха от нищо. Но нямаше как железните им, калени сърца да останат безразлични пред този едвам ходещ, глух слепец.
Тя беше тук и го чакаше както всяка нощ. Още беше с бялата си рокля. Той приседна тихо до нея, протегна ръка и нежно изчисти падналите листа. А после остави кокичетата и легна в скута й. Искаше да й каже, че този път няма да си тръгне. Че ще остане завинаги. Притвори невиждащите си очи и усмивката й грейна като сто слънца.
"Уморен съм, мила моя, много съм уморен" - прошепна той. "Не ми се сърди, ако заспя. През последните няколко хиляди нощи ме мъчеше адско безсъние. Трудно ми е да заспивам без теб". Тя сложи пръст на устните му, залюля нежно главата му. И той заспа. И пак нея сънуваше - цветна, жива и вечна.
Студеното мартенско слънце мързеливо изгря над гробищата. Сянката на надгробния камък проточи се по лицето му. Една последна, уморена въздишка се бе запечатала върху гранита. Точно до епитафа:"Завинаги ще си жива в сърцето ми, любима моя".
май, 2008г.22.03.2009 04:09
Винаги съм ти се възхищавал на нещата!
то това е старо, намерих го снощи, докато си ровех из архивите :)
Хубав, слънчев ден от мен :)
22.03.2009 15:04
:)
22.03.2009 15:08
:)
22.03.2009 19:05
Някой някога бе казал, че любовта е като призраците - много е говорено за нея, но никога не са я виждали.
22.03.2009 19:10
Аз и в момента я виждам, ако трябва да съм честен.
22.03.2009 19:14
Става ли така :)
Ти си знаеш.
22.03.2009 19:17
Аз питах теб, ама ти ми обясни за мен :)))
Но това си е добра наша практика :)
23.03.2009 08:53
23.03.2009 08:55