Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
24.03.2009 02:27 - Студено огнище
Автор: kisstherain Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1353 Коментари: 6 Гласове:
0

Последна промяна: 24.03.2009 02:27


Слизаше задъхана по стръмните стъпала. Знаеше, че е по-разумно да забави темпото, но нямаше време за предпазливост. Въздухът ставаше все по-разреден, дробовете й вече горяха. Но не можеше, не искаше да се върне назад. Трябваше да слезе. Да извърви всичките стъпала, които й оставаха. А те й се струваха безкрайно много. Беше толкова тъмно и тясно. Така усойно. И тишината бе изключително тежка. Мъртвешка. Нямаше и искрица светлина. На практика тя не виждаше нищо. Знаеше само, че има още едно стъпало пред нея, и още едно, и още едно. Отвреме-навреме се спъваше, но нямаше и къде да падне. Стените около нея я притискаха, загубеше ли равновесие, я подпираха. На моменти й се струваше, че са живи – някак странно я обгръщаха при всяко залитане, все едно се ориентираха по извивките на тялото й. Биенето на сърцето й беше единственият звук около нея. Но дори и това й се струваше злокобно. Беше уморена, много уморена. Вече три дни и три нощи слизаше по тези стълби. Но трябваше да продължи. На всяка цена. Дори да трябва да заплати с живота си. Дори да се срути бездиханна, останала без сили, без кислород. Но знаеше, че това няма да се случи. Защото би било пряк път до мястото, до което искаше да стигне. А този, или по-скоро онзи свят не позволяваше на живите да използват такива преки пътища. Имаше си някакъв ред все пак. Други закони властваха тук. И беше достатъчно своеволие, че тя, живата, слиза по тези стъпала. Същински Орфей. Търсеща своята Евридика. Веднъж намерила я, тя нямаше да се обръща. Никога не го бе правила, дори и в реалния свят. Защото знаеше, че нейната Евридика винаги върви след нея. Бяха минавали през много по-тъмни и усойни места. И вярата, че единият пази гърба на другия никога не бе подлагана на съмнение. Не трябваше да се случва така. Не беше честно. Розите в градината им едва бяха напъпили. И дърветата още не се бяха разлистили. И оградата на малката им къщичка бе боядисана до половина. И още толкова много малки, дребни неща. Които бяха започнали заедно. Една нощ просто изчезна. Тя се събуди и беше сама. Не чуваше така познатото и свидно дишане. Нямаше я онази топлина на възглавницата до нея. Огънят в старото огнище, което той винаги поддържаше разпален, бе изгаснал. И студената тъмнина захапа кожата й. Захапа толкова дълбоко и стръвно, че се вряза във вените й, стигна до сърцето и го сграбчи с костеливите си, жестоки пръсти. Нещо непоправимо се бе случило. Тя го усещаше, знаеше го. В последно време той се задъхваше при всяка физическа дейност. Уморяваше се твърде бързо и много лесно. На всеки неин притеснен поглед или загрижено докосване, отвръщаше със стоическа усмивка и неизменното „Всичко е наред, няма да те оставя така лесно”. А после казваше нещо смешно и разсейваше оловните облаци, надвиснали над душата й. Всяка нощ тя заспиваше, вкопчена в него. И спеше толкова леко, че се събуждаше при всяка промяна в дишането му. А после не можеше да мигне до сутринта. Чакаше изгрева, вперила очи в него, не смееща да помръдне. Не, нямаше да му позволи да си тръгне. Не, нямаше да позволи на никоя хала да й го отнеме. Но една нощ се събуди и...огнището просто бе пепеливо и студено. И тя тръгна. Тръгна преди мисълта да е стигнала до съзнанието, до сърцето й. Беше чувала от старите хора в селото за една горска поляна. Била сборище на самодиви. Всяка нощ те танцували там и горко на всеки смъртен, който ги опетни с погледа си. Но тя знаеше, че само те могат да й кажат как да стигне до Долната земя. Намери ги. В мига, в който я видяха спряха да танцуват. А тя се хвърли в краката им и горко зарида. Обеща им всичко, което има. Само и само да й покажат посоката, входа. Отрязаха гъстите й плитки. Той ги бе сплитал. Нямало да й трябват, само щели да й пречат там долу. Щяла да се спъва в тях. И очите й поискаха. Даде им ги. Не й трябваха. Тя помнеше всяка черта, всяка бенка. А и долу било тъмно, за какво са й?! Гласът също й взеха. Даде им го на драго сърце. Всичко щеше да им даде. Абсолютно всичко. Само и само да стигне до Там... Накрая я заведоха до един камък, обвит с отровен бръшлян. Прошепнаха някакви заклинания, скалата тромаво се помести и се появиха стъпалата. Тя тръгна. И така вече три дни и три нощи. А на Горната земя розите отдавна бяха прецъфтели. И то няколко пъти. Дърветата бяха се разлистили, дали плод, който никой не обра. И гнили ябълки бяха покрили градината им. А след това и жълти, есенни листа. А после и снега. Оградата си седеше все така небоядисана, но вече полуразрушена от бури и ветрове. От малката им къщичка бяха останали само два камъка. Студеното огнище.  



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. eien - Хммм, трудно се поддържа пламъка
24.03.2009 03:18
There are times when the only choice is to make a bundle of all unanswered questions, leave a prayer for good, gently close the door and tiptoe away.
цитирай
2. kisstherain - eien
24.03.2009 08:10
хубава сентенция..
цитирай
3. zulu - Дилянче,
24.03.2009 09:02
нежна е душата ти, хубава.... Не знам него или себе си търсиш дори и на долната земя, но дано намериш това, което ти "липсва", за да постигнеш целостта.....
Прегръщам те!! :)))
цитирай
4. kisstherain - Жаки...
24.03.2009 09:05
ех...Безсънието е лош другар понякога. Превръща опасенията и страховете ти в картини. И не ме оставя, докато не им дам "живот". По- малко страшни изглеждат изписани..
Благодаря за прегръдката, имам нужда :))
цитирай
5. sofiya - Страхотно, страхотно пишеш, Диляна!!!
25.03.2009 13:27
Браво моето момиче, ти си родена писателка, колко си млада, а така мъдра!!!Възхищавам ти се - понякога болката разцъфва в екзотични цветове изкуство....Браво!
цитирай
6. kisstherain - Sofiya,
25.03.2009 14:46
Много благодаря за оценката!
Значи много за мен, наистина....

Хубав ден ти желая :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: kisstherain
Категория: Лични дневници
Прочетен: 268340
Постинги: 55
Коментари: 547
Гласове: 8168
Архив