Замислих се по този въпрос вчера сутринта, докато отивах на работа.
Слязох нарочно две спирки по-рано, само и само да се насладя на хубавата утрин.
За пръв път от много време вървях и погледът ми бе устремен нагоре. Към напъпилите дървета, към небето, към слънцето.
Стана ми странно. В последно време всеки един ден ми е адски труден. Проблемченца, проблеми и проблемища.
Но вчера сутринта си вървях по окъпаната в пролет улица и изпитвах чувство на благодарност. Че имам очи да видя едва подаващите се, зелени листенца. Че имам слух да чуя хорската глъч. Че имам верни приятели до себе си, които не ме оставиха нито за миг. Че има хора, които ме карат да се чувствам обичана.
Заля ме чувство на благодарност, че просто съм се събудила.
Какво ни трябва в този живот?
Простички неща. И едно основно умение - да не отричаме хубавите моменти, само защото са приключили. Да не потъваме в обида и в неудовлетвореното си его.
И една крайпътна полянка.
С една грубо скована пейка, на която да приседнеш и просто да се насладиш на усещането, че дишаш с пълни гърди собственият си живот.
И една селска, каменна чешма, от която да отпиеш глътка студена вода. Но не "студена вода" в онзи смисъл. А в изворно-чистият. Да усетиш как минава по гърлото ти и сякаш те изпълва.
И просто да затвориш очи и да кажеш "Благодаря" на света.
Защото...реално кой от нас знае колко още време ще имаме, за да му се радваме?!
Но освен да бъде част от човечеството, трябва да може да бъде и част от природата, а аз лично намирам разлика межу тези неща.
след толкова дълго сънуване,
за да открия учудена -
любовта съществува.
Колко малко ни трябва,
за да бъдем щастливи:
някой с нас да се радва
на това, че сме живи...
Много хубава вечер ти желая :)
Другото е постижимо :)
Пожелавам ти го от сърце :)
Много такива дни!
Аз затова и казвам, че съм благодарна, че имам очи, слух, за да усетя цялата красота на този свят.
Благодаря за пожеланията :)
Няма друго нещо, което така да изчиства мислите ми... Опитвам се да намирам повече време, за да мърдам по-често извън София.