Вървяхме винаги заедно. Ръка за ръка. Нищо не можеше да ни раздели. Бяхме самички в целия свят, но бяхме щастливи. Дори и в тъгата си, дори и в трудните дни. Валеше ли, гушках я до сърцето си, стараейки се да я запазя суха. Не исках да се разболее, беше така нежна и крехка. Малката ми тя. Моята ангелска принцеса. А тя прегръщаше ме с малките си ръчички, в които имах чувството, че е събрала цялата топлина и светлина на света. И не усещах студа, нито несгодите. Бяхме скитници. Някога имахме дом, семейство, някога имахме всичко. По цяла сутрин решех къдриците й със златен гребен, обличах й най-хубавите дрешки, подарявах й най-скъпите играчки. И разтапях се от смеха й, и заобичвах я още повече, погледнеше ли ме с онези големи, ококорени, детски очи. Малката ми тя. Така невинна и чиста, моето щастие, моят смисъл. Но никой не може да предвиди превратностите на живота. Загубихме всичко. Дори златния гребен трябваше да продам, бяхме затънали в дългове. И голямата, просторна къща изгубихме. Тръгнахме си по средата на нощта, избягахме, иначе щях да изгубя и нея. И сега се скитаме немили-недраги по света. Бегълки от един уж перфектен свят. Толкова ми беше мъчно, че й причинявам всичко това. Тя заслужаваше повече от мен. Беше просто дете, моето дете. И не трябваше да спи под открито небе, да се скита във ветрове и бури. Само защото аз исках да избягам. Моето съкровище, единствената ми тя. Нито веднъж не се оплака, нито веднъж не ме погледна обвинително. Не пускаше ръката ми, беше смела вместо мен. Всеки път, когато ме налягаше умората ми казваше "Хайде, още мъничко да повървим, аз не съм уморена, не се тревожи за мен. Само още малко, моля те." Малката ми тя. Преждевременно порастнала заради моите страхове, заради моята слабост. Не се налагаше да се опитвам да й обясня защо бягаме. Тя всичко разбираше. Когато се опитвах да й се извиня, тя ме прекъсваше - слагаше малкото си пръстче на устните ми. Поглеждаше ме с онези големи очи - същински звездици - с толкова много мъдрост в тях, и просто ме целуваше кротко по челото. И колкото и да не исках да плача пред нея, просто в такива моменти не можех да се сдържа. А тя ме прегръщаше и ме караше да чувствам онзи уют, който само истинският дом може да ни даде. А щом бях с нея, всяко местенце по света беше нашият дом.
Толкова много я обичам, толкова много. За нея дишам, за нея живея. Но тя заслужава повече от мен. И от няколко нощи насам ужасяващи мисли се прокрадваха в мен. Тя спеше до мен, огънят загасваше кротко, аз я гушках, за да я топля. И сърцето ми се късаше. Не можех да се грижа за нея, така както тя заслужаваше. Не можех да й дам всичко, което по правило й принадлежеше. И знаех, че без мен щеше да й бъде по-добре. Господи, колко сладко спеше. Захапала палчето си, затворила сладките си очички. Понякога не можех да се сдържа и се навеждах близо до нея, за да проверя дали диша. Толкова спокоен бе сънят й. Все едно още е в копринените си завивки. Но вместо плюшено мече гушкаше ръката ми.
Една нощ най-накрая взех решение. Събудих я и казах, че трябва да тръгваме. Тя беше още сънена и уморена от дългия преход, който бяхме направили през дена. Взех я в ръцете си, а телцето й беше топло още от съня. Тръгнах, не, по-скоро се затичах. Иначе щях да променя решението си. Тя задрямваше в прегръдките ми. Сърцето ми се късаше. Но нямаше друг начин. Не можех да я оставя сама в гората, не можех и да продължа този живот, който тя бе принудена да споделя с мен. Какво друго тогава ми оставаше да направя?! Докато по-рано днес си търсехме място за пренощуване, минахме покрай една пропаст. Толкова дълбоко, че не й се виждаше края. Само мъгли и ветрове свиреха в нея. Усойно място, покрито с отровен бръшлян и коприва. Още тогава черните мисли се завърнаха в съзнанието ми. Но беше прекалено светло, за да пристъпя към действие. Не исках слънцето да види какво щях да сторя. Защото светлината му ми напомняше за очите й, за предаността й към мен.
И, ето - пропастта е пред мен, толкова близо. Връщане назад нямаше вече. Ангелската ми принцеса се разбуди. Ветровито беше там на ръба. Погледна пропастта, погледна мен. Внимателно я свалих на земята. Приклекнах до нея, прегърнах я силно. Исках да се сбогувам. Тя ми отвърна. Погледна ме и видя сълзите ми. "Не плачи." - ми каза. "Знам, че съм ти в тежест, знам, че те боли. Но не е необходимо да го правим." - прошепна. "Прости ми, моля те. Не виждам изход просто. Не заслужаваш да живееш така, съжалявам, че имаш такава съдба" - през сълзи й отговорих. Тя сложи пръстче на устните ми. Целуна ме. А после ми каза "Сега ще си тръгна, не се тревожи за мен. Знай, че някой ден пак ще те намеря. Просто имай още малко сили, вярвай в мен. Пак ще се срещнем, знам го. И пак така ще те обичам. Защото ти ме създаде, ти ми даде живот и показа ми толкова много чудеса. И знам, че заради мен бягаш и напусна света, който познаваш. И знам, че сега не можеш да продължиш заедно с мен. Знаех го още когато напуснахме всичко, което познавахме. Но аз ще се върна за теб, само ме изчакай, моля те. Обещай ми." И аз обещах.
И тръгна си. А аз гледах след нея - движеше се в мрака като нежна, призрачна светулка. Аз погледнах пак към пропастта. Но бях й обещала и затова обърнах гръб на ръба. И тръгнах. Без път и посока, навътре в горите. Тя щеше да ме намери някой ден, вярвах в нея. А щом имах все още тази вяра, значи имах почти всичко. И ще заживея за този ден. Когато пак ще я видя. Малката ми тя. Рожбата на сърцето ми - любовта.
2008г.
Хубава вечер от мен!
Радвам се, че ти е харесало :)
Но обръщението "малката ми тя" говори за нежност и желание за грижа :)
Друг е въпросът, че този разказ се роди от един сън...
Поздрави!
Хубав, слънчев ден! :)))
Лир. героиня не вика Неволята, потъва в горите, за да се пречисти и да бъде готова отново да срещне своята рожба . :)
А иначе коментарът ми също от приказка идва, Диляна!
Имам пълен шкаф с книжки с приказки. ;)
а всеки е порочен, щом е човек :)) Дори старогръцките богове са били порочни, и то много ;)
Така че продължението е въпрос на време :))