Постинг
14.04.2009 00:24 -
Какво си?
Сянка ли си? Вечно тичаща подир мен, усещам диханието ти в гърба ми. И не е нужно да се обръщам /а и не искам/, за да знам, че си точно зад мен. Или си паяжина? От онези, които изненадващо се заплитат в косите ми, увиват се около тялото ми, залепват по дрехите ми. И са така финни, че чак невидими. Но ги усещам неприятни, сякаш лазещи по мен. Или по-страшно е. Понякога те чувствам като втора кожа. Толкова плътно долепена до мен. Заемаща извивките, мимиките, походката ми. Всяка едно мъничко движение на ръцете ми, на всяка част от тялото ми. Кажи ми какво си точно. За да знам, за да мога, за да успея, за да продължа, да се преборя. Не искаш, нали? Нямаш и намерение да го направиш. Завършен егоист си. Толкова егоцентричен, стигащ до жестокост спрямо мен. И все повтаряш ми едно и също. Че съм твоя, че ти принадлежа, че няма измъкване, че в известен смисъл аз съм те направила това, което днес си. И че отговорна за твоето отношение към мен съм само и единствено аз. Да, сигурно е така. Логично е да е така. Но помниш ли... Някога се обичахме. Някога не можехме един без друг. Но ти имаше толкова много лица. Очите ти, дори очите ти се меняха непрестанно. Когато те видях за първи път бяха сини. Див синчец. А после потъмняха. Няколко години им отне, но потъмняха и станаха шоколадови. Запази този цвят най-дълго, отиваше ти. И най-много те обичах в този какаов период. А после...някак избледняха. Всичко избледня и се стопи. Докато не лумна отново. Два сини пламъка, горящи в два студени диаманта. Парадокс си. Всичко, свързано с теб и мен е парадокс. Не обичам диаманти. Режат. Надълбоко. И пак. Порязват отново, тъкмо когато раната е почти заздравяла. Обаче...Искаш ли да ти кажа най-смешното?! Не мога без теб. Ти си част от мен. Ти си нещото, което ме извайва всеки Божи ден. Кога по-сполучливо, кога не толкова. И ти винаги оставаш. Колкото и да съм те мразила, презирала, и искала да те изтрия. Винаги оставаш. Смълчано, сърдито, но си там. Точно зад гърба ми. Пазиш ме и ми забиваш нож. Според зависи. И си ми сто процента верен. Знам, че няма да принадлежиш на никой друг, освен на мен. Докато съм жива. Дори и тогава, когато вече ще съм стара, болна, погрозняла и не с акъла си. Ти просто ще си там. Както всеки един ден, нощ, час от живота ми. Принадлежим си. Since day one and till the end of time. И все пак... Сянка ли си? Паяжина? Втора кожа? Всичко това и още толкова на квадрат. Мога до безкрай да те питам, а отговорът е в мен и аз го знам. Казваш се Минало a.k.a Житейски Опит.
усещаш ли я???
цитирайНяма как, всеки я усеща... по един или друг начин.
цитирайПарадокса винаги го разпознаваме постфактум... А може би и самите ние, хората, сме парадокс на природата...
А житейски опит, както прочетох наскоро, било другото име на грешките в миналото... Може би...
Поздрави за поста!! :))))
цитирайА житейски опит, както прочетох наскоро, било другото име на грешките в миналото... Може би...
Поздрави за поста!! :))))
разпознаваме го, когато спрем и го погледнем в очите.. и разберем, че малко или много имаме участие в създаването му.
А дали сме парадокс на природата...може би...Виж предпоследния постинг на errorreport.blog.bg. ...
Житейският опит е съвкупност от всичко - и хубаво, и лошо. И е съвсем нормално да е така, така ни е закодирано :))
цитирайА дали сме парадокс на природата...може би...Виж предпоследния постинг на errorreport.blog.bg. ...
Житейският опит е съвкупност от всичко - и хубаво, и лошо. И е съвсем нормално да е така, така ни е закодирано :))
на миналото е да отминава, Диляна, но не и безвъзвратно...;)
цитирай, но особено това: "Винаги оставаш. Смълчано, сърдито, но си там. Точно зад гърба ми. Пазиш ме и ми забиваш нож."
цитирайда, това му е основната характеристика ;)
цитирайПонякога миналото е полезно - пази в себе си и ни напомня поуки, уроци...в този смисъл ми пази гърба.
А понякога старите грешки идват и отново се стоварват върху мен, все едно ти се забива нож в гърба...но това си е моя вина..
цитирайА понякога старите грешки идват и отново се стоварват върху мен, все едно ти се забива нож в гърба...но това си е моя вина..
твоя отговор на София, искам да ти кажа, Диляна, че не само гърбът ти има нужда от пазене...;) Ето защо не е лошо да се обръщаш и с лице към миналото, че и ребром... По-здравословно е! ;)))
цитирайА да ръгам ли с лакти, Краси?! ;))
цитирайръгай си, Диляна...;))
Но остави миналото да ти пази не само гърба, а и всичко друго, което си имаш. ;))
цитирайНо остави миналото да ти пази не само гърба, а и всичко друго, което си имаш. ;))
ще преговаряме за пореден път да заровим томахавката...че друго минало си нямам, само то ми е ;)
цитирайда не я заровиш много дълбоко томахавката, Диляна, че после зор се откопава...;))
цитирайаз съм миролюбив човек, няма нужда да я изравям ;)
цитираймиролюбивите хора, които преди да заровят томахавката на войната...;)))
Ураааааа!
цитирайУраааааа!
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 8168
Блогрол